Храбро напред, син, баща и брата в боя навред и до безкрая,
грохот ехти, в уши ни трае, за наша дружина силна нек' цял свят узнае.
За радостта заветна с чест да загинем, за правда,
по плочите имената си ще запишем, а рожбите наши, новородени да се гордеят,

и те кат' пораснат, гледайки ги клети да милеят.
Нито крачка назад, що там е България, там остават бащините врати,
зад гърба ни е родата любяща, сърцето за тях стеснено кърви.

Ах, ти война жестока и тъй проклета, как майки остави да скърбят,
за синове им, дет' млади остави да погребат, забравени вече,
таз орисия да носят и кълнат, остави ги да жалят и те тъй да мрат.

Спомняйте нас злочестите, за младостта ни,
слънцето жарко обгорила, как трибагреник не сдадохме,
а кръвта ни земя райска е напоила, и завета не предадохме.
Българийо, децата твои помни, как бащина стряха на враг не дадоха,
с воля неземна, вечния хлад търпеливо те чакаха.
Спомни си как в боя злочести, за теб геройски падаха,
как с гордост името твое, до гроба чак прогласяха.

По горски поля, по върхове и планини рев се вие, дим се надига,
кат бедствие голямо, зловонен облак на гниеща плът се издига.
Из простора смъртта кат рояк налита, но рязко пред канарите наши спира.

Веднъж прободен, от болежки ще вия,
олят в кърви на полята нек' падна, юмрука да свия,
и с очи ми страховити, вперени в душмана сърдито, за борбата ще запея,
песни юнашки за наша слава, за българската мощ, раните да забравя
и нека тогаз горчива чаша с отрова изпия,
там гдето птичка не прелита, а живота се не зачита,
да се понеса в сън дълбок, ако може в ковчега не изгния.

Да се боря йощ; брат, майка, баща и годеница да закрилям,
с буйна мощ още веднъж, нек щикът във врага забия,
и нека тогаз чашата горчива изпия за последен път.

За теб, дядо, за твоята чест, за къщата пълна, завета наш ще пазя,
и в знайни и незнайни поля ще гърмя, свинеца ще пускам,
ще посичам наред със сабя врага, само теб, и родата любяща да защитя.

Безкрайно, ах, че всеки ден тегло сиромашко аз тегля, 
с тегло безмерно аз жалея. Ах, че тегло, дядо, с душата накърнена
тегло сиромашко до край да тегля, та лежа аз, лежа паднал на таз мъртва земя, вледенен, обгърнат от суровата зима, вцепенен и потънал в тиня.

Та покара лято скоро и покара второ, но тревите не поникнаха нито пък брезите.

При все че останах сам на боя, сам да пазя хубава родина,
дет' откак съм се родил ме е хранила, тъй със сабя студена в ръка ще викна аз,
ще вдигна гордо главата, песни ще запея тогаз, и със сила мъжка с моя отец,
дет' ме е възпитал, юнашки ще се борим, души ще носим към вечния мраз,
ала нек спомена отекне надлъж и нашир, моля те аз, дядо, разкажи на родата за нас,
поднасяйте кървави цветя и нек спомена отекне надлъж и нашир.

Ти кавала надуй пак, дядо, след теб ще викна аз и ще възпявам, както кога бях малък и зелен, тогава наивно се заблуждавах.

Брат и брата ще си заминат, само и само родство и дом не погинат, та с горди очи майка нек гледа, сълзи юнашки да рони на гроба на своите чеда, и зарад' тази участ наша тя вечно ще скърби и сипе клетва.