Отново прописах в сърдита неделя.
Готовото слово в игра ме спечели.
Почивам и грея в панелната стая,
мечтая за нея и спомени вая.

Къде ли сега е момичето мое?
То винаги носи дъха на алое...
То има в очите небе и обича,
и пее с вълните, и приказно тича.

На мама и татко дали е една?
Дали ще хареса букет от цветя?
До нейната къща уплашено спрях.
Дали да се връщам? Нима ще е грях?

Отвори вратата. Протегна ръка.
Помолих луната за шепа слова.
Сънят се разля и събудих се в нас.
Денят е жена, аз – чаровен хайлаз.