Черно кафе

Всичко скрито излиза на повърхността,
дълбоко в себе си плача аз.
Черни балони плуват в съня ми,

в дивата, тихата нощ...

Избледняват лицата слепи

в съзнанието ми натежало.

В безсъзнание е душата,

мъртви мечти стенат в безкрая.

Бодливи цветя крещят – „Светлина!”.

Стръмни пътеки тайно те подвеждат,

радват се на лудостта ти.

Отровен еликсир в кръвта ми гори,

вените разяжда и пак крещи...
Измамното желание, вече изречено,

омагьосва ме...
като черно кадифе по лятното море.
Морските вълни играят си с детските мечти,

черно кафе ври в безкрайната тъма,

покойна диря оставя за следа,

да го последвам иска то сега...