Четиридесетият ден

Със болести бе тялото пропито,

изстрадало земята го пое.

Сълзите съхнат. Мъка неизтрита

напомня некрологът със портрет.

Четиридесет дена оттогава.

Ефирна, безтелесна тя дойде

на близките си хора, що остави

сирачета, утеха да даде.

Безмълвна беше къщата - те спяха.

Децата дишат равно. Тишина.

Да се яви не би могла пред тях, а

да ги прегърне само във съня.

Насън за дълги речи няма време -

че ги обича им прошепна тя,

да не изпущат целите големи,

единни да са в скръб и в радостта.

Обгърна своя дом със взор прощален,

целуна нежно малките глави -

за сетен път в света материален,

преди пред Него тя да се яви.