Навсякъде сняг,
тихичко трупа.
Със снежинките в такт,
сърцето ми тупа.
И дъхът ми горещ
в студа е издишан,
сякаш от свещ,
към когото обичам.

И не ми е студено,
с душата прегръщам.
Сърце наранено,
във въглен превръщам.
И го вземам в ръката,
от всички далече,
направих устата 
на снежно човече.

То се роди,
с усмивка красива.
Благодари
на съдбата щастлива.
Очи му направих,
от въглени също,
сърце му оставих
и стана могъщо.

И знам, ще живее,
снега щом го има.
От сърце ще се смее,
докато е зима.
Ще ми топли душата
в студените дни,
без да търси отплата,
стане ли топло, ще се стопи.

Явор Перфанов
29.11.2018