В искрящите слънчеви лъчи,
погалили земята да събудят,
видях в зората две очи
и си помислих, чудо.
Погледнах през прозореца в нощта,
а после нежно се усмихнах
и си спомних “най-тъмно е преди зора”,
аз знаех го, но с него не бях свикнал.
Така огледах се в тези две очи,
ръката си протегнах
и после бавно продължих
от любовта прогледнах.
И тръгнах много надалече
по пътя на живота
до себе си с любим човек,
но без цел, без посока.
Но нещо стана изведнъж
магията отмина
и молих се за чудо всеки път,
когато тя замина.
А после се намерих, сам, сглобих се, почнах отначало
открих в сърцето, моят храм,
че любовта е цяла.
Не вярвайте, че вечна е нощта,
луната е красива!
Не вярвайте, че си отива любовта,
с всеки изгрев тя е жива!
© Георги Пенчев Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
Целият свят е пълен с чудеса, но ние сме дотолкова свикнали с тях, че ги приемаме за нещо обичайно »
Успех!