В искрящите слънчеви лъчи,

погалили земята да събудят,

видях в зората две очи

и си помислих, чудо.

Погледнах през прозореца в нощта,

а после нежно се усмихнах

и си спомних “най-тъмно е преди зора”,

аз знаех го, но с него не бях свикнал.

Така огледах се в тези две очи,

ръката си протегнах

и после бавно продължих

от любовта прогледнах.

И тръгнах много надалече

по пътя на живота

до себе си с любим човек,

но без цел, без посока.

Но нещо стана изведнъж

магията отмина

и молих се за чудо всеки път,

когато тя замина.

А после се намерих, сам, сглобих се, почнах отначало

открих в сърцето, моят храм,

че любовта е цяла.

Не вярвайте, че вечна е нощта,

луната е красива!

Не вярвайте, че си отива любовта,

с всеки изгрев тя е жива!