Отварям си очите, разбуждам се във миг

и сякаш от мечтите – до мене мъж велик –

с очи като ножове, забиващи се в мен,

с ръце като окови и кожа от сатен.

Косите той ми гали и шепне ми неща,

които ме разтапят и цялата горя,

със устни ме докосва, подава ми ръка,

аз кротко я поемам и с него аз вървя.

Той на ръце понася ме и в глухата гора

пожарите изгасяме и давим ний греха,

и чувствата изострени, сърцето как тупти,

и тук, и там докосва ме, с целувки ме разби.

И после бавно тръгваме, а нямата луна

с лъчите си прегръща ме, знам – знае всичко тя –

пред входа в миг се спираме и влизам тихо аз,

дъхът му само спира ме, но нямам нито час.

Той всяка нощ прегръща ме и тихо ме краде,

живота преобръща ми и моето сърце,

той всяка вечер връща ме при онзи у дома,

не знае как се чувствам аз – чуждата жена!