Виновен съм, но без вина и
стоя сам, изгубен в мрака.
Мислех си, че откривах светлината,
а в тъмнината все повече се губех.
Скрих там една сълза,
„самота” я кръстих и
за теб запазих.
Уморен от всичко, застанах на ръба опиянен.
Аз вземах всичко, което пожелаех .
Станах прекалено самозадоволен.
Както го вземах, така го и губех,
от собственото си его запленен.
Ето, виждаш ли как душата ми прогнива?
Сърцето ми кърви заради лъжовна любов
изкривена.
Оставям тази частица надежда да умре
заедно с мен.
Опитах се безброй пъти да ти кажа да бягаш,
но останах с полуотворени устни,
към оръжието „контрол” пристрастен.
Полудял, объркан оставам без чувства,
със сладка болка в самотата си потопен.
Убивам се бавно,
агонизирам в твой плен.
По-добре сам, отколкото виновен пред теб.
Какво правя самозабравен и от себе си ощетен?
Отдавна забравих...
Все бягах от мен.
Този цирк необмислен не може да продължава.
Борех се и все още се боря.
Никога не се отказвам от собствения си плен.
Лудост безгранична в студения ми празен ден.
Време е да си тръгна и да остана
в меланхолията на свободата самотна посветен.
© Димана Todos los derechos reservados