Една любов във миналото ми роди се
като малко семенце във топлата земя,
проплака тихо и листенца над пръстта издигна,
чисти, нежни, като утринна роса.

Песен волна птичките запяха,
вятърът притихна, живота нов да не рани,
пеперуди дивни танц приветстващ заиграха,
а слънцето с лъчите топли всички озари.

Пролет беше светла и ухайна,
майски рози усмихваха се с красота,
щурчета свиреха си песента омайна,
а звездици тайно смигаха си през нощта.

В храм превърна се поляната в гората,
люлка светла, изплетена от искрени слова,
приказка безкрайна шепнеха листата,
ручеи поиха всички с бисерна вода.

Ден след ден животът си вървеше
по път безкраен и щастлив,
Любовта сред радости растеше,
прегръщайки, целувайки света си див.

Неусетно пролетта отмина,
лято лудо затича сред зелената гора,
краски нови допълниха се в многоцветната картина,
все по-жарко се усмихваше оранжева зора.

Любовта бе впила здраво корени в Земята,
крехкото стебло сега бе вече снажно, издигнало се с красота,
листата крепки протегнати към небесата
и с пълна сила страст над всичко разцъфтя.

Слова горещи и немирни,
танци луди, изгарящи плътта,
целувки безпощадни, непосилни,
сладката умора между вплетени стебла.

Огньове живи в цветовете заиграха,
искри безгрижни и упойни,
думи силни, достигащи сърцата,
прегръдки искащи във сенките усойни.

Птици песен пееха до късна вечер,
нощем месечина бдеше над света,
сутрин будеха се всички с ручейния бисер
и смях звучеше из поляната в деня.

И тъй в идилия си времето течеше бавно,
Любовта бе силна, израснала сред дружески стебла,
родила се във пролет, пораснала във лято,
не знаеща, че идва есента.

Хладни повеи на вятъра преминаха красивата поляна,
цветовете бавно се преливаха в оранжево-кафяв нюанс,
дървета преобличаха се в есенна премяна,
а птиците заглъхнаха във хоризонта някъде на юг.

Любовта листа протягаше към небесата,
молейки зората ярко да изгрее,
с цвят приканваше ятата
и вятъра така сурово да не вее.

Безнадежност!
Самота и студ обля самотната Любов!
Трепереща от страх и неразбираща съдбата,
тя наведе се, предала се пред вятъра суров.

Спомени затичаха в листата,
разказващи за летните щастливи дни,
пронизвайки я жилещо в душата,
превръщаха се в просещи сълзи.

Изпивайки цвета й, сълзите си течаха,
бавно пожълтяваха листата й в студа,
предала се изцяло на света в уплаха,
под есенни листа във самота заспа.

Есента премина и след нея дойде зима,
Любовта остана затрупана в съня,
там тя бе със лятната игра неукротима,
та макар загубена в снега.

Бурите се гонят из гората,
пречупващи клони със зловещия си вой,
снегът затрупва всичко по Земята
и ручеят дори скован е в ледения си покой.

Всичко е така различно,
няма цвят, ни песен, ни игра,
белота разлива се безлично
и мъката царува в Любовта.

Тя е жива, макар и повалена,
искрицата във себе си стаи,
по пътека тясна, заледена,
пак към пролетното щастие върви.

Спомени добри запазила е там под снежната завивка,
топлина от тях си взема, щом й дотежи,
душа стаила е във ледена обвивка
и чака тя напролет пак да разцъфти.