Да можеше, ала увѝ...

Да можеше със твоите очи

да ме погледне друга, много влюбено, 

а не да се залива със сълзи,

понеже видиш ли, ще ме загуби...

Да можеше със твоята душа

да ме обича, сякаш съм единствен 

и без да съм скалъпена лъжа

за егото на уж, морални принципи.

Да можеше на вкус да бъде същата

и да ухае на възбудено желание! 

Да бъде моят храм и мойта къща, 

в които свършват всичките страдания... 

Да можеше... Увѝ, не беше писано. 

Съдбата може би е завидяла

или не ни повярва в ясен смисъл, 

освен, че сме способни на раздяла.

А аз ще моля прошка доживот 

пред всяко ново чувство, в мен изгряло. 

Коя жена ще вярва на любов, 

щом още старата не е умряла?...

©тихопат. 

Данаил Антонов 

04.08.2023