Нахлупвам шапка от плашило
и птичка  ми перце дари,
на топло в шапката се свило,
врабченце цвърка от зори.
А вятърът присвил очи,
многозначително мълчи.

Че тази зима не е бяла.
Дори предчувствие за сняг,
не носи. Нейде се е свряла
в бърлога меча дреме. Как,
да хвана път - предначертан?
Пред мен света, като на длан,

държи душата ми. Присвита,
тя чака да я позовѐ,
побъркан вятър. И полита,
към девствените снегове,
в които чудесата спят...
Не ще потърси път назад.

Ще лази, пада и ще става,
ще следва своята съдба,
но непокорна е – такава,
живее вечно на ръба.
Че знае – Господ е велик,
до нея ще е всеки миг.

И в шапката си парцалива,
ще пази птичето от мраз.
Коя е и къде отива?
Далече някъде от вас...
Там чака я прекрасен рай,
плашило, пролет, сън без край...