Премина пролетта,

след нея лятото избяга от живота ни,

сега настъпи златна есен в нашите дни,

изминаха сезоните, изминаха годините,

с тях изнизва се и нашият живот.

Като диви коне препускат годините,

а вятър отнася толкова дни,

в които с теб житейските пътища търсихме

с вяра, че най-правилни те са за нас.

До днес останаха от нас безбройни мигове,

изпълнени с нежност, болка и любов,

посрещахме и радостта и болката

в единство свързани един до друг.

Дали ще ме обичаш ти и след години,

когато старостта безмилостно печата свой ще сложи,

ще заличи от външността ми всичко,

което ти харесвал си в мен?

Дали отново ще откриваш

детето в моята душа,

което, търсейки закрила,

протяга пак ръка към твоята ръка?

Дали в погледа ти ще откривам

онази жива нежност, даряваща ми любовта,

ще благодариш ли на Съдбата,

че двамата ни тя събра?

Аз вярвам, че като красива есен

спокойна, тиха, помъдряла ще оцелее любовта,

какво като са изминали годините,

душите същите са, те не знаят що е старостта.

Дали ще ме обичаш ти,

дори щом старостта ни победи?...