Дали ще ме посрещнеш днес на прага,

с вперени в мен очи, с протегнати ръце?

Дали душата ти – светилник в мрака,

ще приласкае изнуреното от път сърце?

Дали и ще поседнем  там под липата,

където изпроводи моята душа на път?

И толкова сълзи изплака тя горката,

тъгувайки за своя  свиден, роден кът.

Откъсната от своя дом и единение,

изпратена съвсем сама в тъмнина.

Получи тя свещеното прозрение,

че с Бог - тя никога не е оставала сама.

И в миг страхът в душата ми изчезна.

Позна тя своя роден дом навред.

С божията обич и мечтите вечни,

душата ми отново литна пак напред.