Дневникът на един млад беладжия - 16
Трудно ще ми мине, истина ви казвам.
Чувствам се ужасно, сякаш съм наказан.
Чичо Ваньо прави ми вече два масажа.
Чакам го и днеска и ще му покажа -
отокът е минал, синьото бледнее,
но да се отпусна на крака не смея.
Ето го, пристига, шоколад ми носи.
- Здравичък ли вече си, момко русокоси?
Можи би пораснал съм, чичото го вижда.
Няма с "беладжия" той да ме обижда.
Мери зад гърба му в стаята ми влиза.
Друг път не минават никакви капризи,
но сега е толкова мила и добричка,
че за мен готова е да направи всичко.
- Хайде на закуска! Днес катми съм пекла!
- Тръгваме ли, Мите, Мери щом е рекла? -
чичо Ваньо дава ми "лапа" за да стана.
Баба по младежки някак е припряна.
Масата подрежда и отрупва бързо.
Някога си мисля, че я хваща мързел,
но сега готова е и да литне даже.
- Искаш ли катмичка с мед да ти намажа? -
чичото без отговор, сякаш е готвача,
слага вкусотийката, правена на сача.
После пита Мери и на нея маже.
И на баба Койна, да не би да каже,
че не я зачита никой в тази къща.
- Ваньо, ти с ремонтите вече си превършил,
но дали ще видиш задната ограда?
Струва ми се, тръгнала е вече тя да пада.
- Ще я стегнем, стринке, щом това и трябва!
Нося си в багажника аз трион и брадва.
- Остави го, лельо, първо да закуси! -
през усмивка кисела Мери пак се муси
и катмите топлички към мъжа побутва.
- Нещо, ако нужно е, можеш и да купиш -
баба Койна чичо Ваньо пак съветва.
В мене задоволство някакво потрепва,
че ще бъде чичото още дълго тука.
Моят таен замисъл - чака го сполука!
- Този път самички до града ще идем.
Нека там на място преценим и видим
нужно ли е нещо още да купуваме.
Мери се усмихва (тъй ли ми се струва?)
като заговорник в мисията тайна.
Аз пък като цветенце плахо и увяхнало
само през прозореца с поглед ги изпращам.
Рунтава опашка Вежен им поклаща,
сякаш им заръчва да не бързат много.
Чувствам се спокоен, но една тревога
сякаш че превзема бавничко сърцето:
как ли план за възрастни ще крои детето?
* * *
На момети струва ми се всичко невъзможно.
Докато, потънал в мисли, се тревожа,
двамата се връщат и са май щастливи.
Ставам и, куцукайки, аз при тях отивам.
Купили са нови дъски двайсетина.
- Още малко имаме. Предната година
правихме оградата, дето е отдясно -
обеснява Мери и да стане ясно,
вика чичо Ваньо, да му ги покаже.
Той върви след нея и се радва даже,
без да се страхува пак че труд го чака.
Можех да помогна малко на юнака,
но сега ще гледам баба че помага.
Виждам как дъската право се изтяга
и със друга в цяло се съединява.
Мери пък на майстора чукчето подава
и след два-три часа стройната редица
на дъските, също като ученици
в новичка премяна, вижда се далече.
Бързичко работят! Притеснен съм вече,
утре, че ще свършат всичките задачки.
Изморихме чичкото, нищо, че е якичък!
Трябва да измисля нещо, но не мога.
Пак за моя глезен вдигам аз тревога.
- Чичо Ваньо, имаш ли време за масажа?
Страх ме е, че може той да ми откаже
и започвам мястото сам да си разтривам.
- Стой, недей самичък, Митенце! Не бива! -
взема ме по бащински, на леглото слага ме.
Как ли би ме гушнал вечер като лягаме?
Аз такава ласка, вярвайте, не помня...
От лицето бащино даже нямам спомен,
затова завиждам, че децата имат си
не измислен татко, а и дядо истински.
Следва:......
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Панайотова Todos los derechos reservados
.
