Никой не знае дали съм жив

или в сенките ви

с дългите си очи прониквам.

В този стенещ екран

е побран живота ви,

дистанционното отдавна прокапа

със сълзи безропотни.

С достолепно отчаяние са

пропити дните ви -

човешко е да бъдеш зъл,

човешко е да си ничий.

Самоволната несрета е драгоценен дар,

щастието - утеха за наивници.

Не искам да бъда оплакван насред

душевния пожар, 

който върлува навсякъде,

а вие дори не го виждате.

Каква ти душа - накълцах я на свирепи парчета

и живея без нея на чисто.

Защо ми е на себе си да приличам?

Не ми трябва сърце.

И без това не мога да обичам,

и апокалипсис не ми е потребен -

в него съм заченат,

дете на новото хилядолетие,

старец в пресипнало безвремие.

За никого не ми е жал и от нищо

не ме е страх -

това не е орис,

нито печат,

а ДНК на провала.

Без да зная дали съм жив или мъртвороден

изгнивам доброволно отвътре -

безцелно видение с (не)човешка същност.