Покрит съм с поетични (и житейски) рани,
омръзна ми дори да ги броя...
Омръзнало ми е от гноми-великани
и аромати с чара... на пръдня...

Алергия получих от лъжи
представяни ни за свещени истини.
От живи, но с разложени души,
от новите герои... все измислени...

Тъжа понякога за Дон Кихот,
че мелниците жив го смляха.
Мечтая си нерядко и да съм робот,
защото хората човешкото не го разбраха...

Тогава (може би) гласът ръждив
от другата ще бъде чут...
Или поне сърцето от метала сив
ще бъде безразлично всеки път...

Така ще бъда и неуязвим
дори за зъбите на всеки нов вампир
показващ ни къде, как да вървим,
за да има щастие и мир...

И няма да обръщам и внимание,
че пътят води към вампирската му маса,
и че тълпата вярва на "избрания",
а той (поредният) над вярата изсмя се...

Но изборът, какъв съм, е направен -
Дали обаче не съм някакъв отпадък?...
Дали не съм дефектен, неизправен,
промъкнал се във битието някак?...

Оглеждам се, такива екземпляри,
със белезите ми са минимум процент...
Сгрешени генетично твари,
ненужните във някакъв експеримент?...

Разбрал съм го, от истини, боли,
нанасят те най-тежкия вид рани...
Ако разбра ме в този монолог, прости,
но си разбрал... защо сме вечно неразбрани...

12.01.2023.