До преди секунди брояхме до 12.

Само преди миг викахме "ура!".

Но сега е време за мъничко тъга...

Дойде последният учебен ден

 и някак всичко спряло е във мен.

Раздялата за нас сега е много тежка,

нищо, че в очите ни блести и се чете насмешка.

С вас, да си признаем, имахме добри и лоши дни....

По математика винаги ни стигаше и три.

За повече дори не си мечтаехме...

и затова все си траехме.

Бягахме от час и гледахме да се скатаем,

в някое кафе нова клюка да узнаем.

Пак история  ще имаме - само дето нищо не разбираме.

„Следващия път да си научиш, че двойка ще получиш.”

И продължаваме нататък,
следващият час май ще бъде кратък.

„Ще изпуснеш бала май

и цяло лято ще учиш -

коя е столицата на Дубай.”

Пак ни мрънка госпожата

 и вече много ме боли главата.

Посоките кои са, континентите не знам,

важното е да не остана на поправка сам.

По физическо да кръшкате не си мислете,

я бързо анцуга си облечете.

300 метра спринт - милост няма,
а излагацията ни е голяма.

Госпожата пак пищи -

„Няма да ви пиша даже три!”

Истерията я налегна... що на пейката не си полегна?

Ще ù мине, зная,  ала дано бъде преди края...

Само в час по ИТ бяхме ученици,

там нямаше как да се правим на смешници.

"Деца, от вас ще стане хора,
никой не е за затвора!"

Често казваше ни някой там на двора...

Ала винаги със много стил

ние успявахме да станем за резил.

Влизахме в час,
убедени, че грешките никога не са в нас.

Скандали вдигахме до бога -

И класната ни вечно беше под тревога.