Д О С Т О Й Н О  Е С Т Ь

                                              "Достойно есть, яко воистину

                                                                                            блажити Тя, Богородицу..."

                   В тясната килия вече падал мрак,

                   бледен пламък кротичко просветвал,

                   застанал на молитва там един монах,

                   през сълзи тихо си слова прошепвал.

                   В изнемога свлякъл се подире на колене,

                   въздишка тежка от гърдите си отдрал,

                   към Богородичния лик не смеел да погледне

                   и съкрушен във себе си почти замрял.

                   Тишина и самота, а вън морето Бяло

                   единствено шептяло на брега

                   историята за Атон и всичко неуспяло

                   да влезе във скрижалите на паметта...

                   В късен час похлопал някой на вратника -

                   незнаен брат, замръкнал в пустошта,

                   изплувал в тъмното с надежда дали биха

                   го подслонили тука и го скрият от нощта.

                   Разбира се, монахът се завтекъл с радост,

                   посрещнал топло странника събрат,

                   не тъй ли знаел той от ранна младост -

                   че всекиму длъжник е в своя хляб.   

                   Нощта се превалила, а на сутринта,

                   когато слънцето прозирало едва,

                   изправили се пред иконата света

                   с поклон и песен за родилата Христа.

                   И в следващия миг инокът непознати

                   запял с пречуден, райски дивен глас:

                   "Достойно есть блажити Тя, пресвята Мати...",

                   а другият го гледал в трепет и захлас.

                   А после го запитал с шепот, боязливо:

                   "Отде у тебе, отче, туй чудно песнопение?",

                   а другият поискал листи и мастило,

                   следа да му остави и навеки вдъхновение.

                   С тревога в погледа си домакинът отбелязал:

                   "У мен не ще намериш нищо, даже и това..."

                   "А от камък плоча би ли ми изсякъл?" -

                   и без въпроси той изпълнил странната молба.

                   Тогава гостът с длани камъка погалил,

                   а той омекнал като прясна глина,

                   със пръсти букви изрисувал и оставил

                   немеещ брата си пред страшната картина.

                   "Достойно есть..." записал и изрекъл:

                   "Така славете Майката Христова!" -

                   и в този миг изневиделица изчезнал

                   и светлина обгърнала килийната икона.

                   Монахът пребледнял, прехапал устна,

                   едва тогава с трепет той открил,

                   че тази нощ в килията му тясна                         

                   гост бил не друг - архангел Гавриил...

                                                         Русе, 19 юли 2008 г.

         За сведение прилагам следния текст, предоставен от самия архангел Гавриил, който послужил като допълващо начало към дотогава съществуващото хвалебствие към пресвета Богородица ("По-почитана от херувимите..."), съставено от св. Козма Маюмски. Чудото се е случило през 982 г. в килията на млад монах на име Гавриил и неговия старец, който по същото време отсъствал заради богослужение в карейския съборен храм Протат (на Атон). Така допълнената хвалебна песен "Достойно есть" се е запазила в същия си вид до ден днешен и се изпълнява по време на всяка божествена св. Литургия (а също така и в частните ни молитви):

         Достойно е наистина да те облажаваме, Богородице, винаги блажена и пренепорочна и Майка на нашия Бог. По-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите, нетленно родила Бог-Слово, истинска Богородице, ние Те величаем.