Думите ми пак летят в обреченост.

За теб на себе си сама бълнувам.

Вятърът, нахлувайки, всичко ми отнема,

но нищо, вечно съм готова да тъгувам...

Погледът ти ме пронизва и довършва.

Знаеш, твърде захарна съм, за да плача.

И не спираш да ме гледаш, и не свършва.

Сърцето ми само мечтите си оплака.

Недей да ме желаеш от самотност.

И не изтисквай всичко от душата ми.

Не ме залъгвай и не ме завличай!

Макар да ме боли, аз знам цената си.

Не мога да те обуздая, нито да те спра.

И продължава все така да ме боли.

Но щом сама го искам, май си струва

да помечтая, унесена в бъдещи дни.

Думите ми пак летят в обреченост.

За теб и менe са сълзите неизбежност.

И макар да съм до болка неизречена,

облечена съм в своята за теб потребност.