Бавно стапя се в нощта, 
останалата по погрешка,
в мен последна капчица надежда.

Неразбрана от света,
непрестанно аз скърбя,
а в опит мъката си да прикривам,
безропотно отказвам се да протестирам.

Отчаян е стремежът ми да възродя,
отдавна изстиналата ми душа,
безутешно от горестта набедена
и навярно завинаги победена,
съсухрена, състарена,
а искрата ѝ неповратимо потушена.

А някога-пленница на похотта,
с едно гордееше се тя,
че дарена бе със способността
непреклонно, вярвайки във любовта,
греховете да забравя,
вопли лесно да сподавя.

Но какво я сполетя,
че от мисъл угнетена 

бе покорена?
И без да може да избяга
напразно взе да се надява
за щастието, което дните ѝ ще озарява,
за топлината, с която то ще я дарява.

Ронят се сълзите,
една подир една,
а стоновете, струят от гърдите,
сподавени ридания,
неугасващи терзания,
лумват угнетени,
доближавайки я до смъртта,
подарявайки ми само пепелта.

А кой с любов ще я дари, 
като от самотата ѝ я спаси,
затворът ѝ необятен унищожи,
а маската от фалш и лъжа претопи.
Ще намери ли кой 
неумолимо в истинност да се врича,
от същността й да не се отрича.