Две много стари притчи за "възрастта" *
Замръкнали във старата дъбрава
със дядо огън стъкнахме тогава.
Бе малко страшно през нощта в гората,
но дядо смело павкаше с лулата...
Гората но́щем има си мелодия –
от вятър изпълнявана симфония,
а сенките танцуват не поканени
на огънят от пламъците галени...
И помня, как край огъня разпален,
мълчахме взрени в пламъкът му ален,
а нейде в мрака сякаш за разтуха –
във тайнството си, бухал скрит забуха...
... Щом дядо бавно огънят постъкна,
а оня бухал някъде замлъкна,
започна да разказва във гората
и тихо дядо притча непозната...
1.Първа притча
Виж, някога в една страна далечна,
там цар добър и справедлив царувал –
той поданиците приемал вечер
и правото в законите тълкувал...
Но имало закон останал, древен:
жесток, несправедлив, проблемен,
че всеки възрастен е непотребен,
и се изхвърля – дойде ли му време!...
И всеки син закона задължавал
във къ́щи да държи нарочна кука,
а дойдело ли времето: тогава –
да завлече баща си на боклука...
... Но Времето само се търколи́ло,
подобно кръглолика Месечина
и царя, по закона – „справедливо“ –
и той със всички възрастни „заминал“...
...Завърнал се синът му и захвърлил,
семейната им кука непотребна,
но хитро малкия му син подхвърлил:
– Тя ще ми трябва тате и за тебе...
... След този случай вече се разказва,
че царят от закона бил засрамен:
прибрал баща си той, но не забравил
и отмени́л го с указ незабавен...
2. Притча втора
По Земята някъде... По цялата,
когато Господ ходеше по нея –
щастливо царство там живяло
и дните си във тържества пилеело...
Но имало закон от древно време,
когато някой остарее вече
синът му трябвало кола да вземе
и в дън гори да отведе далече...
Защото смятал царя – безполезни
са възрастните хора за държавата
и колкото и да било болезнено
от как е време, тъй си продължавало.
...Но с молитвите ли нещо сбъркали,
или́ им злобно Дяволът завидил,
от глад се вече хората побърквали,
че налетели сушави години...
... Зловещо в края на гората гарван
за царството вещаел зла прокоба
и пак се връщал, ако бил разкарван,
но все с пророческа и дива злоба...
Той гладна смърт вещаел за страната
понеже в онова жестоко време
оставали на угари нивята,
че жито нямало дори за семе...
Отчаян царя обещал тогава
че който семе донесе за жито –
и дъщеря си за жена му дава,
а и престола си ще му честити!...
... Преровили мазетата, таваните
изтупали за кой ли път чувалите,
но нямало дори зрънце останало...
– А Оня гарван грачел за провалите!...
... Било в една от тези гладни вечери
в която хората изнемощели
не се надявали на нищо вече –
коли със жито пред двореца спрели...
Край тях младеж – левент. Красив и строен
вървял засмян, със китка зад ухото...
Излязъл царя, о́ще не спокоен,
но момъка целунал по чело́то...
И казал му: Наградата е твоя,
по–хубава от всичко ще е даже,
но искам за едно да те помоля
как житото открил си да ми кажеш...
Младежа сам към царя се обръща:
– Прости ми царю, наруших закона –
направих на баща си малка къща,
че той за мен е свят като икона
на светец изстрадал чудотворен –
мравуняците каза да разровя:
в полета, във гори, до всеки корен...
– Това е царю бащина ми воля...
И ако трябва, с право накажи ме,
но аз баща си като бог почитам,
че дал ми е живот и честно име
и днес на мен той може да разчита...
А царя трогнал се от тази толкова
голяма, свята обич, към бащите,
че просто в миг пронизала го болката
на всички тях прокудени в горите...
И властно (както се на цар полага!)
пред хората събрани на площада:
– и отменил закона той веднага,
– и дал му обещаната награда...
В полунощ
Спря вятъра и огънят загасна –
тук дядо замълча, а може би предишни
го мъчеха все още не зараснали
и спомените, но сега излишни...
15.05.2020.
*тематиката на притчите е от фолклора,
но наистина ги знам от дядо ми Радул.
© Коста Качев Todos los derechos reservados