Две много стари притчи за "възрастта" *

Замръкнали във старата дъбрава

със дядо огън стъкнахме тогава.

Бе малко страшно през нощта в гората,

но дядо смело павкаше с лулата...

Гората но́щем има си мелодия –

от вятър изпълнявана симфония,

а сенките танцуват не поканени

на огънят от пламъците галени...

И помня, как край огъня разпален,

мълчахме взрени в пламъкът му ален,

а нейде в мрака сякаш за разтуха –

във тайнството си, бухал скрит забуха...

... Щом дядо бавно огънят постъкна,

а оня бухал някъде замлъкна,

започна да разказва във гората

и тихо дядо притча непозната...

1.Първа притча

Виж, някога в една страна далечна,

там цар добър и справедлив царувал –

той поданиците приемал вечер

и правото в законите тълкувал...

Но имало закон останал, древен:

жесток, несправедлив, проблемен,  

че всеки възрастен е непотребен,

и се изхвърля – дойде ли му време!...

И всеки син закона задължавал

във къ́щи да държи нарочна кука,

а дойдело ли времето: тогава –

да завлече баща си на боклука...

... Но Времето само се търколи́ло,

подобно кръглолика Месечина

и царя, по закона – „справедливо“ –

и той със всички възрастни „заминал“...

...Завърнал се синът му и захвърлил,

семейната им кука непотребна,

но хитро малкия му син подхвърлил:

– Тя ще ми трябва тате и за тебе...

... След този случай вече се разказва,

че царят от закона бил засрамен:

прибрал баща си той, но не забравил

и отмени́л го с указ незабавен...

2. Притча втора

По Земята някъде... По цялата,

когато Господ ходеше по нея –

щастливо царство там живяло

и дните си във тържества пилеело...

Но имало закон от древно време,

когато някой остарее вече

синът му трябвало кола да вземе

и в дън гори да отведе далече...

Защото смятал царя – безполезни

са възрастните хора за държавата

и колкото и да било болезнено

от как е време, тъй си продължавало.

...Но с молитвите ли нещо сбъркали,

или́ им злобно Дяволът завидил,

от глад се вече хората побърквали,

че налетели сушави години...

... Зловещо в края на гората гарван

за царството вещаел зла прокоба

и пак се връщал, ако бил разкарван,

но все с пророческа и дива злоба...

Той гладна смърт вещаел за страната

понеже в онова жестоко време

оставали на угари нивята,

че жито нямало дори за семе...

Отчаян царя обещал тогава

че който семе донесе за жито –

и дъщеря си за жена му дава,

а и престола си ще му честити!...

... Преровили мазетата, таваните

изтупали за кой ли път чувалите,

но нямало дори зрънце останало...

– А Оня гарван грачел за провалите!...

... Било в една от тези гладни вечери

в която хората изнемощели

не се надявали на нищо вече –

коли със жито пред двореца спрели...

 Край тях младеж – левент. Красив и строен

вървял засмян, със китка зад ухото...

Излязъл царя, о́ще не спокоен,

но момъка целунал по чело́то...

И казал му: Наградата е твоя,

по–хубава от всичко ще е даже,

но искам за едно да те помоля

как житото открил си да ми кажеш...

Младежа сам към царя се обръща:

– Прости ми царю, наруших закона –

направих на баща си малка къща,

че той за мен е свят като икона

на светец изстрадал чудотворен –

мравуняците каза да разровя:

в полета, във гори, до всеки корен...

– Това е царю бащина ми воля...

И ако трябва, с право накажи ме,

но аз баща си като бог почитам,

че дал ми е живот и честно име

и днес на мен той може да разчита...

А царя трогнал се от тази толкова

голяма, свята обич, към бащите,

че просто в миг пронизала го болката

на всички тях прокудени в горите...

И властно (както се на цар полага!)

пред хората събрани на площада:

– и отменил закона той веднага,

– и дал му обещаната награда...

В полунощ

Спря вятъра и огънят загасна –

тук дядо замълча, а може би предишни

го мъчеха все още не зараснали

и спомените, но сега излишни...

15.05.2020.                                                       

*тематиката на притчите е от фолклора,

но наистина ги знам от дядо ми Радул.