Ще спра! Ще се кротна! Ще бъда разумен!

Иначе лошо, светът, ще ме смачка!

С "подходящи" жени ще разтягам локуми

и лека-полека ще вляза във крачка.

Ще диря любов - по-проста и лесна.

Светът ще ме тупа другарски по рамото:

"Такъв си ми нужен! Къде се отплесна -

да гониш хвърчилото бос по чукарите!?"

Ще забравя за нея, но дайте ми друга -

свободна и скромна, бездомна и бедна.

Като мене да бъде и мойта съпруга,

щом казвате всички, че тъй било редно.

Но нещо остана, не спира, живее

и силно и смело размахва крила!

Къде да се скрия!? По-силно от мен е!

И как да надбягам летяща стрела!?

Не искам да вярвам на чужди заблуди

и маски да слагам на други лица.

Аз вярвам в Съдбата, в мечите си луди...

и в скритите сребърни малки сърца!

На Калина, която дори нямам честта да познавам, но която отлично знае "какво е".