Във съня му ли явих се,

разлютих ли Боговете,

та прокудена душата тлее

измежду световете?

Да не съм кръвта му пила,

веруюто  проиграла,

та горят сърцето цяло

сякаш бял ден не видяло?!

Младостта ми ли да вземат

искат, или целят се в главата,

ах, не знам, но как ме стиска

на любимото цената.

Мразят, плюят, плачат, викат

с пръст безумни мене сочат

и срещу ми злобно крачат

сякаш кучета, не хора.

Гледат страшно и свирепо,

чакат грях да изповядам.

Как почесват си нослето

с нетърпение да страдам.

Време за разплата нека чакат.

Аз да дойде също искам.

Да открия в тях Човекът,

той да види – бял е листа.

А поискат ли да ме отлъчат,

ще напусна ведро-мълчалива,

но в съня си ще се моля

да оставят тая ярост дива.

И от хулите им ще изляза чиста,
че какво е мойто престъпление?
 Да обичам който искам,
вярвам, не е прегрешение.