В тишината на синьото утро
се разкъсва гласът на авлига.
И догонват ме облаци мътни -
многоръкият дъжд ме достига.
Носи упрек в ронливия глас,
като клетва над мене виси.
Този дъжд е неверен компас,
но умело насажда вини.
Аз ли сбърках? Кога и къде?
Тишината на топка се свива
и дъждът я подритва към мен
както камъкът грешник убива.
Ала знам – ти изпрати дъжда,
аз пък няма къде да се скрия.
Чакам слънце със цвят на ръжда
твойте тежки следи да изтрие.
В тишината на утрото синьо -
само звук от пълзящи сълзи.
Тишина, натежала от виното,
дето снощи до глътка изпих.
© Елена Биларева Todos los derechos reservados