Плющи метафоричен дъжд –
почти апокалипсис.
Оплаква някакъв си мъж
и разни други липси.
И капките му до една
са някак си безлични –
в тъмницата посред нощта
те всички си приличат.
И всички са като сълза
от стар изтъркан шлагер.
Като пребит скимти дъжда -
какво да го направя...
Да можех да го изгреба
набързо с двете шепи,
да подсуша добре нощта –
току виж ми просветне.
Но Бог от облачния свод
ме гледа с шесто чувство
и кърпи с нескопосан бод
небето – то пропуска
и върху мен тече напук,
разлайва мойте мисли,
и в този стих - и сляп, и глух -
редя ги и ме втриса -
с един метафоричен дъжд -
почти апокалипсис
оплаквам този липсващ мъж.
И разни други липси...
© Галена Воротинцева Todos los derechos reservados
прашния прозорец на душата.
Това казвам аз на твоя метафоричен дъжд, Галена. Ще закърпи ли някой небето на надеждата? Такова изплакано стихотворение трябва да попие в жадна душа!