Рано сутрин е, а навън вали.

Небето плаче, а градът все още спи.

Събуждам се сама и приветствам дъжда,

с чаша кафе в ръка.

Нетърпелива съм да изслушам

неговата история и просто да си помълча.

Да ми разкаже, през колко места се е отбил

и плановете на колко хора е провалил.

Да ми прошепне тихо за двамата влюбени,

сгушени в нощта,

чийтo свидетел е бил само той-дъждът.

Да ми разкаже приказната история на цветята

и как е видял, поредната раздяла на залеза и зората.

Да ми изпее песента на уличните музиканти от Тихуана 

и да опише аромата,

носещ се от отворилата италианска хлебопекарна.

Слушам го, мълча и си мисля,

как хубаво е, да си по пижама

и да слушаш историите на дъжда,

от които по-хубави няма.