Рано сутрин е, а навън вали.
Небето плаче, а градът все още спи.
Събуждам се сама и приветствам дъжда,
с чаша кафе в ръка.
Нетърпелива съм да изслушам
неговата история и просто да си помълча.
Да ми разкаже, през колко места се е отбил
и плановете на колко хора е провалил.
Да ми прошепне тихо за двамата влюбени,
сгушени в нощта,
чийтo свидетел е бил само той-дъждът.
Да ми разкаже приказната история на цветята
и как е видял, поредната раздяла на залеза и зората.
Да ми изпее песента на уличните музиканти от Тихуана
и да опише аромата,
носещ се от отворилата италианска хлебопекарна.
Слушам го, мълча и си мисля,
как хубаво е, да си по пижама
и да слушаш историите на дъжда,
от които по-хубави няма.
© Деница Иванова All rights reserved.