Веднъж срещнах аз една, женица..
С бастунче беше. Мъченица.
Под сянката от жегата се скрила
и с мъка сълзите си изтрила.
И тази възрастна женица,
от скръб и нещастия изпита,
бе с бяла оредяла косица
и съсухрено бледо лице,
тя погледна ме тъжно и ме попита,
държейки цвете в сбръчканите си бели ръце:
"Девойко, ти виждала ли си тука
едно малко тичащо момченце,
с бяла карирана блузка,
държащо пауново сиво перценце?"
Очите й бяха бебешко сини,
мътни и някак невинни.
Цветето повяхваше бавно.
Като нея. Умираше безславно.
Но и с надежда те бяха пълни
и с горящи, горчиви сълзи.
"Бях млада" Каза ми тя.
"И момченце си имах нявга.
Красиво бе. И от сърце
говореше ми за правда.
Но някой някога го взе,
открадна ми детето.
И оттогава майката в мен зове
да стопля си сърцето.
Години трийсет изминаха,
животът ги помете..
Много ята долитаха,
но никой детето ми не донесе."
Тя плака дълго, а аз просто стоях.
Не знаех какво трябва да кажа.
От този ден минутите броях
любов на близките си да покажа.
А тази стара бледа женица,
помина се в черната земя.
Скоро некрологът й тежко увисна
и стана на жълти, грозни петна.
© Ро Си Todos los derechos reservados