Веднъж срещнах аз една, женица..

С бастунче беше. Мъченица.

Под сянката от жегата се скрила 

и с мъка сълзите си изтрила.

И тази възрастна женица,

от скръб и нещастия изпита,

бе с бяла оредяла косица

и съсухрено бледо лице,

тя погледна ме тъжно и ме попита,

държейки цвете в сбръчканите си бели ръце:

"Девойко, ти виждала ли си тука

едно малко тичащо момченце,

с бяла карирана блузка,

държащо пауново сиво перценце?"

Очите й бяха бебешко сини,

мътни и някак невинни.

Цветето повяхваше бавно.

Като нея. Умираше безславно.

Но и с надежда те бяха пълни

и с горящи, горчиви сълзи.

"Бях млада" Каза ми тя.

"И момченце си имах нявга.

Красиво бе. И от сърце

говореше ми за правда.

Но някой някога го взе,

открадна ми детето.

И оттогава майката в мен зове

да стопля си сърцето.

Години трийсет изминаха,

животът ги помете..

Много ята долитаха,

но никой детето ми не донесе."

Тя плака дълго, а аз просто стоях.

Не знаех какво трябва да кажа.

От този ден минутите броях

любов на близките си да покажа. 

А тази стара бледа женица,

помина се в черната земя.

Скоро некрологът й тежко увисна

и стана на жълти, грозни петна.