Едно кокиче
Този пъстър живот като бърз влак край мене премина.
Не усетих кога побеляха косите ми даже.
Не усетих как стана две педи над мен, мили сине.
И не си и представях деня, в който ще ми покажеш
колко страшно-ненужна, далечна, досадна съм аз –
аз, която ти бях и домът, и водата, и хляба.
В моята топла утроба живя, бях ти верен компас...
А сега... А сега си далеч. И съм толкова слаба.
Слабостта ми си Ти. Ти, пораснал (с две педи над мен), мили сине.
Ако можеше някак в душата ми днес да надникнеш.
Да си спомниш за всичките, всичките тези години...
Де да можеше "Мамо!" с гласчето си детско да викнеш!
Преминават през мен като лента вагоните спомени...
Две червени чертички... Вълнение! Радост! Тревога...
Първо трепкане в мен. Първи поглед. Две крехки ръчички...
Първи стъпки... И първата дума: целувка от Бога!
Де да можеше днес да погаля лицето ти сáмо...
Като сняг да изрина тъгата, затрупала всичко.
И да чуя пак в тихото, (сякаш за първи път!):
"Мамо..."
Де да можеше както аз теб, тъй ти мен... да обичаш.
Да откъсваш парче от сърцето си ден подир ден, и
да оставяш пред къщата лампата вечно да свети...
Да усещаш сълзите ми през сто прегради панелени.
Да ти липсват гласът ми, очите, смехът... и ръцете ми.
Мое мило дете, замъгляват се моите очи.
И косите ми вече на снежните преспи приличат.
Ако дойдеш и лампата свети, но всичко мълчи,
потърси във пръстта пред дома едно бяло кокиче.
И сложи го, където най-дългия сън съм заспала
Аз – ненужната, дето ти бях хляб, вода и утроба.
Приживе не дочаках от теб орхидеята бяла.
Остави ми поне едно малко кокиче на гроба.
Павлина Соколова
26.02.2023 г.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Павлина Соколова Todos los derechos reservados
