Влакът ми бе електричка,

спиращ на малките гари,
в Бов, Желен, Владо Тричков - 
толкова хора откарах. 

Взели жената, децата,
бързат, "че в Своге - пазарът!",
трудно засмели лицата,
"Имам ли вече заплата?".

Много истории чувах, 
малки, големи и ... лични.
Толкова дълго пътувах,
Искър ми беше сестричка.

Тясно ми стана обаче,
дребно ми бе дефилето. 
Трябваше с мисъл юнашка
нейде да ида, където

плиска в скалите морето,
къпят се в блян и мечтите,
с учени, актьори, поети,
дето не кътат парите. 

Карах до много далече,
яхнала гордо експреса.
Бързах докрай, не понечих
вече да слушам човека.

Имах си гледки прекрасни,
пътници с пълни портфейли
в шир безобят интересна,
славна и горда се веех.

Дълго ме ползваха само
спирката крайна да стигнат.
Нямаха нужда отрано
свойте беди да разкриват. 

Крайната гара остана 
точка самотна в маршрута,
влакът ми пълен, но празна
стигах на края на пътя.

Блян бе сега дефилето,
кротко течащата Искър,
хора без лев за билета
пак да повозя поисках. 

Стара и малко пробита
върнах оназ' електричка.
Знаех, и много да скитам,
с нея, че имам си всичко.