Изсветляха листата.

Както косите ми.

Усмихнат съм. Понякога.

Че чак ми става тъжнолунно...

Изненадано се сепвам,

когато всички прозорци отсреща

се събудят уморено.

Колко много ми липсваш.

Особено в тъмното.

Станал съм тебезависим.

Почти неизлечимо.

Няма я и мисълта ми.

Целодневно.

Всяка вечер обаче

отново се ражда

и препълва нощите с тебе.

Добре, че поне море

пълнолунно измислих

и залъгвам отшелно душата си.

Откога си мечтая за пролет...

Като вино твоя дъх да изпия

и се загубя в косите ти...

25.10.2012 г.

гр.София