Заслушах се в шума на сив рапан,
който морето бе отнесло на брега
и тъжна беше неговата песен,
започваща далеко във нощта.
Разказа ми как някога бил влюбен.
Във своята черупка имал си сърце.
На малко раченце бил къща
и заедно живеели си те.
Разказваше ми как щастливо
разхождали се в морски дълбини,
как рачето се криело във него,
щом ги преследвали беди.
Сълзи му текнаха, когато
със умиление си спомняше нощта
как рачето се сгушвало във него,
на дъното, под лунна светлина!
Когато в своята черупка твърда
усещал ритъм на сърце
и със седефа си обгръщал
малкото раче, като със ръце!
Животът му тогава имал смисъл,
не бил обикновена празнота,
в рачето намирал всичко,
което искал от света.
Обичал го и грижил се за него,
щастливи, си живеели добре,
ала на любовта им завидяло
безкрайно бурното море!
Решило да ги раздели от завист!
Във нощ една изпратило вълна,
да раздели от рачето рапана,
да сложи край на любовта!
Дошла вълна, голяма и зловеща,
понесла ги във лудия си бяг,
по пътя рачето отнела,
рапана хвърлила на камен бряг.
Изгубило се раченцето малко,
потънало във морски дълбини,
изгубило рапана безвъзвратно,
изчезнало, със сълзи на очи!
Притихнало морето нощно,
доволно от изпълнения план,
разбивайки на рачето сърцето,
на самота обрекло сивия рапан.
И тъй, от този ден нататък,
рапаните по пясъка лежат,
изгонени от морски плясък,
на хорските уши шептят.
Разказват своята история
за рачето си, самотата на брега,
проронвайки от лабиринта на душата си
солена капчица сълза!
© Аз Todos los derechos reservados