Колко много крием в душите си.

Колко скрити чувства има вътре в нас, борещи се за свобода.

Колко мъка и тъга чакат своя ред.

Колко много чакат те да намерят своята капчица, своята сълзичка, с която да се спуснат и да изтлеят в безкрая.

Колко малко от тях обаче успяват да излезнат по този начин.

Да, трудно е да си прикрито чувство.

Трудно е да си просто част от нещо и да не можеш да намериш път навън.

А когато го намериш да разбереш, че за този път са се хванали още доста чувства, като удавник за сламка.

Тогава идва голямата експлозия.

Всички чувства излизат, а нервите се пропиляват.

Това прави хората нищожни.

Невъзможността да признаят, че и те плачат.

Невъзможността да изкарат чувствата.

Невъзможността да бъдат истински.