Откровение

Къде се дянаха уроците по човешко разбиране?
В лутането си обричаме истинската любов на отмиране.
Неспособни сме както Себе си от Образа свой да разграничим,
така и Другия от чуждата за него представа да отделим,

Не разбирам що за разкош е това всичко да се протака,
да си сигурен, че ти и всички твои познати и утре ще бъдете.
Все едно светът е създаден за нечие лично удобство.
Вярата, че и нараненият от теб ще успее да те дочака.

А защо не и в някакъв бъдещ ден да разговаряте,
какво като с месеци изобщо с никого не се съобразявахте,
да си въобразявате, че пак може без греховно да се свържете,
отношенията да си поправите, миналото зад гърба си да изоставите.

Обаче Вселената никога не спира своя бяг,
само ние заблуденo търсим отсрещния бряг,
където вчера е със значение днес, а сега - никога не е било,
криещи се зад фантазии детски от коварното човешко зло.

Да се възприемем каквито сме,
да приемем автентичността на другите,
защото пропиляното никой не е способен да възвърне,
дори и когато е готов към живота собственото лице да обърне.

Истината е, че Времето не спира да протича,
задържана емоция през прозорците душевни да изтича,
а ако е подтисната – на страдание индивидът да обрича.
Резултатът е, че личното тяло се превръща в затвор,
без прозорци, врати или поне някакъв спасителен отвор.

Не си успял, но си се опитал
това е деяние спрямо теб и Другия праведно.
Не си можел, а уж с и се опитвал –
туй е извинение конструирано лъжовно.

Не да чакаме,
а с проблемите си да се справяме,
не себе си да отричаме,
а да си позволим другите да обичаме.

Търпението е действие,
чакането е безсмислие,
мълчанието е звероподобно, принизяващо душата бедствие,
а диалогът - възможност за божествоподобно величие.

Накрая след всичко това не сте готови да поискате извинение,
да посипете главата си с пепел в емпатично умиление,
и се разглеждате рационално – това вашето е нечовешко поведение.
Стиховете ми критика не са, а - едно човеколюбиво откровение.