Стара вече беше тя,
отнела хиляди животи.
Острието й от времето се запиля,
но още може да работи.

Дебелото раздърпано въже,
още главата й държеше.
Изгнилото й от дъждове дърво,
като пчела от вятъра жужеше.

Отдавна вече чакаше нашата позната,
на площада пред затвора вечен.
Чакаше някой да дръпнат за ръката,
някой що на смъртта си бе обречен.

Дойде очакваният ден,
подновена бе от майсторите тя.
Само миг се радва на лика си,
ала нещо сякаш радостта и спря.

По пътя на смъртта вървеше,
бледа и красива тъжничка жена.
Тялото й в кръв от бичовете я болеше,
ходеше едвам с омалелите крака.

Палачът я погледна от далече,
и сведе жално своята снага.
Животът на мъки невинната обрече,
и гилотината отне женската глава.