Горда, че съм българка!

Горда съм!

И не искам да избягам.
Смела съм, не се страхувам.
Българският дух го повелява.
И не, не се срамувам.
Защо ли? Някой днес ще ме попита.
Нима намираш с какво да се гордееш?
Но нека. Аз съм упорита.
Не ме интересува кой се смее.
"Историята минало е вече." - казват.
"В Европа новият живот се ражда."
Но не, не ме отказват.

Дължим го на безстрашните герои,
на живота им погубен и оплискан с кръв.
Дължим го и на този, който в боя
храбро винаги е влизал пръв.
На този, който е оставял
любимата, а в ръцете и дете.
И е хващал пушка остаряла
без да мисли, че куршум ще отнесе.
На онези, дето са мечтали
за свободата, от която бягаме.
За родните реки, гори, ливади,
безсъвестно оставени забравени.

Не, не искам да живея другаде.
Моят дом е тук и няма друг.
Не мечтая за дворците изумрудени.
Ще се боря, та дори да е напук.
Напук на лъжепатриотите.
Напук на несправедливостта.
Напук на идиотите,
забравили честта -
честта да се наричат българи.
Да бъдат част от един велик народ.
Страхуващи се, бягащи от родното
в търсенето на един "добър живот".
 

Но животът е такъв, какъвто го направиш.
И където и да си, не може без борба.
Аз избирам да се боря до тогава,
до когато трябва, но да живея в нашата страна.