Какво ми пука, че животът все ме мачка,

защо все смирено да минавам покрай него,

ми няма пък, да става квото ще...

аз ще му се радвам и плезя всеки ден!

И колкото си иска пъти да ме удря,

и колкото и болка да изям,

аз все със вдигната глава ще пристъпвам

по пътеката на моята съдба.

А хората, които са умрели,

от векове поробени от алчността,

аз ще подминавам безразличен,

пред погледите на смаяните им лица.

Обаче стигна ли проклетата любов,

ще свеждам аз тихичко главата си

и ще търпя, прехапал устните си силно,

докато не си отмине тя.

И не ще се влача по скапаните пътища,

облян в сълзи и самосъжаление,

че всичко и от всякъде ме мачка.

Само искам да ви кажа, да, на вас,

където сте се загубили,

затворете си за миг очите,

помислете за болката, която сте изпитали,

кажете - абе, минало е вече

и вървете като мен, усмихнати :)