Хора, спрете за миг!
Какво ми пука, че животът все ме мачка,
защо все смирено да минавам покрай него,
ми няма пък, да става квото ще...
аз ще му се радвам и плезя всеки ден!
И колкото си иска пъти да ме удря,
и колкото и болка да изям,
аз все със вдигната глава ще пристъпвам
по пътеката на моята съдба.
А хората, които са умрели,
от векове поробени от алчността,
аз ще подминавам безразличен,
пред погледите на смаяните им лица.
Обаче стигна ли проклетата любов,
ще свеждам аз тихичко главата си
и ще търпя, прехапал устните си силно,
докато не си отмине тя.
И не ще се влача по скапаните пътища,
облян в сълзи и самосъжаление,
че всичко и от всякъде ме мачка.
Само искам да ви кажа, да, на вас,
където сте се загубили,
затворете си за миг очите,
помислете за болката, която сте изпитали,
кажете - абе, минало е вече
и вървете като мен, усмихнати :)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Илия Всички права запазени
