И казвам на козите: "Къш!"

Присяда времето

на прага,

протяга

зачервени пръсти,

подпухнали и на възли,
и като старец се прекръства,

гласа въздрезгав си прочиства
и сякаш аз съм му единствена,
решава да ми сподели.

А аз… не знам…

Не искам още

да слушам
минали истории…

Душата ми

се рее нощна -
далеч от бели коридори,

в проблясващ спомен за зари,

за рой светулки и звезди,

за обич, страст - синап  горчив,
и с порив земен още жив.

Но времето –

уви, не иска,

да чуе  -

то си има план.

Главата моя с пръсти стиска –

като в ръждясал стар капан.

Артритени и на възли,

те в мозъка ми

с тремор тракат –

в душата бръкват –
в мен атаката,

разбужда змийските черти.

И дразня се,

че ме препира

туй време глупаво! „Поспри!”-

аз моля го –

а то не спира -
дълбоко в мозъка сондира,

май иска да ме усмърти.

Отгоре,

там, от небесата,

ме гледа, клатеща брада,

зелена

някаква коза-

врещи и сочи с  рог към мене,
усещам - чакат ме проблеми,
че казва тя - дошло ми времето

и трябва да се примиря.

Но как така?
Не, няма още…
Безбройни,
чакат  нови нощи
на болка и надежда в плен!

И кой ти каза,
кой ти каза,

че можеш лесно ме отказа,

небесната коза зелена

като изпратиш

тук при мен?…

В зори,

пресипнала от викове,

от болест с мирис на синап,

ще стана

и ще се преборя

дори напук и на инат,

че времето ми е далече –

изтича слънце – идва ден –

и няма вече,

няма вече

небесната коза над мен.

И няма още,

няма още

старикът зъл и заядлив -

да кради бъдните ми нощи,

да граби идните ми дни.

Че вчера  - утрешна,

днес - бъдна,

съм оцеляла неведнъж.

Светът ме чака

да се върна,

така че - на козите: „Къш!”