Щом стигат пръстите на лявата ръка,
да изброиш на глас  любови и измени,
си мислиш: Ще заплаче ли за мен така,
ще помни ли? Но не! За плач не са родени,

възпяваните в куп среднощни стиховѐ,
приятели добре си знаят интереса.
И само тъжна сова стари спомени зове,
а ти претръпнал питаш времето: Къде са?

Къде живеят? Само в твоята глава?
И за какво е пустословната награда,
да кажат: Ей, глупак, стихът ги надживя,
поет ли си, такава орис ти си пада.