Игра

Те изживяха една кратка,

но истинска история.

Или накратко...

- Кой знае дали е истинска тази истина? -

осъмни се неистината, наречена измислица.

- Нека времето да каже. - обиди се истината.

Времето каза, че истината е временна.

Момичето беше бременно - с една мечта.

Момчето обичаше мечтите, но не знаеше

какво да прави с тях. Измислицата знаеше

и ги пусна в своя свят... но временно.

Те продължиха да търсят квартира

извън времето и пространството.

Избягаха от света на делника,

далеч от сезоните и законите.

Пълзяха по една опасна греда.

Катерицата ги водеше през снега.

Спряха в мансардата над града,

каквато иска да има всяко момче,

с легло, етажерка, две чаши кафе

и сандък с картонени палячовци.

Очакваха там да нахлуе светът.

Светът остана пак безразличен.

И, за да не е безличен, над леглото

той нарисува влюбения Арлекин,

който вечно чака Колумбина.

Номерът не мина и улисана

в игри, тя го забрави. Но той

веднъж я откри при Луната

и започна да следи в синевата,

през тясната пролука на стената

нейния луд бяг по звездите.

Дори протегна ръка към онази

кървава диря, която избодените

й крака оставяха по всемира...

Все пак остана там на стената,

такъв, какъвто го нарисуваха.

Момичето искаше да избяга

от старостта. Момчето предложи

безумната магия на вечерта,

която омагьосваше света,

разтваряше смисъла на дните

и превръщаше живота в илюзия.

Но тя абортира мечтата си.

И вече беше сама - без мечта.

А той замина някъде по света.

- За къде? - попита истината измислицата.

- Не можах да измисля. - отговори измислицата.

- Много си лекомислена. - сопна се истината.

- А ти си безсмислена! - обиди се измислицата.

Само нарисуваният Арлекин остана

над леглото, в онази стая на тавана,

далеч от сезоните и законите...

                                                                                      Wali/Виолета Томова/