31 ago 2013, 11:45

Импресионизъм 

  Poesía
676 0 3

Разтопило медта по листата слънцето слиза, 

лениво по хълма небесен в пещта от метал. 

Сиромашкото лято, захвърлило сетната риза, 

заразява ефира с лиричност, тъга и печал. 

 

Но защо ли изтичат очите ми още по залеза, 

от монетния двор, на когото не пада даже петак? – 

светът е превърнат от финикийците в мелница, 

премилаща вятър и дъжд в златен прах. 

 

А погледнал надолу, от седми етаж на небето, 

творецът навярно се смее над глупостта – 

станали сме толкова скъпи на триците 

и разточително-евтини за истинските неща... 

 

Но есента е в разгара – шапките да свалиме 

на природата-майка за нейните красоти, 

странното чувство за музика сигурно има си име, 

което не зная, ала искам да дълго да продължи. 

 

Може би шифърът само Сезан е научил, 

някъде, в дебрите на Екс ан Прованс, 

чужд и отречен от всички полезни науки, 

да надмине Създателя свой с четка в ръка.

© Иван Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • В този стих има толкова много - и картина, и философия, и болка и меланхолия... Как да те коментирам... освен и аз да сложа поредното браво!
    Липсата на коментари понякога означава, че обездумяваш
  • Браво!
  • Брависимо!!!! Аплодисменти!
Propuestas
: ??:??