Загубих те в мига, в който те срещнах
там някъде в притихналата планина,
в стремежа на ефимерния хлад,
сияен нож - последен за пулса ми цветен.
Твоето Слънце ме докосна в края на пролетта,
внезапно страстна и устремена се събудих
от стона на дърветата,
от корените на тревите - копнеех да се родя...
Невероятно близък е върхът,
а така миражен и далечен,
като твоя диамантен поглед - орисана мълча.
Видях те още в устните на лавата
на онзи скат в сипея висок,
потъвам в дъждове от цвят и ален сняг,
кратката си лудост - в зелено издълбах.
Дивата предел е като мен,
подклажда алчността при теб,
обичта си да приютя,
мъглите лениво ме обгръщат, но няма да се спра,
укротена чак горе, дъхът си ще ти подаря...
© Айбигел айбигел Todos los derechos reservados