Поглед стрелна се в шубрака
търсещ истината в мрака.
Ръка си плавно тя присвива
с свян плътта си тя прикрива.
Нечии очи галят я перфидно,
а усмивка разстила се ехидно.
Хищник дебнещ из долината
момински къпеща се красотата
Енергията чужда разума отрича
и последна дреха си съблича.
В ней се впива жадна лапа,
и я дърпа за косата
С пирони заковани и нозете,
както със светците правели кралете.
Изпива спомена за нея драг,
триумфално захвърлилия мрак.
Та щом някой в самота потъне,
частица от нея идва да пожъне.
Тласнат от копнежа си горещ,
за теб е красива, бездушна вещ.
Но ще си спомниш как изчезна красотата
щом очите ти стрелнат се в шубрака...
© Калоян Велинов Todos los derechos reservados