Избор

Прочетох стих.

Обичам да чета!

Но този...

този сякаш ме разтресе,

говореше Поетът със Смъртта

във разговор изтънчен като песен.

Красива беше тя,

като жена

изваяна, пленяваща и страстна.

Предлагаше му в дар - безкрайността

и онзи свят, където ще е ясно.

Където всичко там е светлина,

души обгърнати в любов общуват

във свят без норми или правила...

за Раят - толкова бленуван!

И изкушен от толкоз красота,

Поетът сбърчил веждите мълчеше,

поглеждаше от време на страна

където пък...Животът си седеше,

Животът, е...нали си е Живот

усмихваше се мило, ту нахално,

и попристегнат в стария жакет

говореше понякога скандално:

- Изобщо не предлагаме мечти,

или любов, която вечно съществува,

това го нямаме при нас - 

и запомни:

-Тук си за малко! Не да ми векуваш!

Боботеше със твърдия си глас Животът,

после си мълчеше.

Но изведнъж той рязко закрещя,

Поетът силно стисна за ръцете!

- Не тръгвай с Нея! Чуваш ли, недей!

Какво от туй, че Раят е прекрасен?

Бъди със мен, осмисляй всеки ден,

прави го нежен, мил или опасен.

Тук можеш всичко бързо да решиш

да искаш, можеш, учиш и забравиш,

в един момент, жестоко да рушиш,

във другия сърцето да раздаваш!

Затуй си тук!

Да Бъдеш! Да Гориш!

Защото аз съм Дар за теб...

от Бога!

Не ме прахосвай! Ставай и върви!

Извикай силно...Мога! Мога!

Поетът се изправи...засия,

във него сякаш огън се разпали,

подаде на Живота той ръка,

и тръгнаха те...

Диря да оставят!