Тогава ти си тръгна под дъжда,
а после ми изпрати писмо сладко -

"Обичам те и ти простих - Прекрасно е -
Прости ми ти - на добър час - със здраве!"

Но аз след месец пак при Теб довтасах -
с реки от сЪлзи, от молби и куп въпроси...

Тогава ти си тръгна в полумрак...
Отново се преля във нощен бързей.
Аз Те сънувах пак... И пак. И пак!...

Тогава Ти ми прати писмо свъсено -

"Беше прекрасно. Край. Не ме очаквай,
Аз Вярвам в Теб, Повярвай си и ти!"

А аз Ти пращах стихо - СМС-и...
Сега мълчиш.

Знам, някъде така ужасно сбърках -
уж бе Небе, а сетне... се продъни.
В сърцето си стрела сега чегъртам
и ред след ред ридая разни думи.

Уж "без да искам", но така се случи -
немирно, ненаситно Любовта ни
с мочешка страст подслаждах до накъртване,
"до дупка" изтерзах, сега е "рано" -

За милата Надежда да превърнеш
Присъдата в прекрасно Изпитание...
Избързахме мечтаното да сбъднем,
не бе "нарочно", "неизбежно" стана.

Небето безпощадно се продъни
над мен... а твоето - не зная -
избягваш ме, дори и във съня ми...
(Навярно Не понасяш разкаяние)

Това Е!

Думи - не останаха
за днес...
Но все ще Има "Утре" -
Чак до "Деня Съдбовен",
(вероятно).

Денят, във който Всичко...
Почне се -
От Ново!
(Или пък, в който Всичко Тръгне...
"На Обратно"?...)

...... .. .... . ...... .... .. .. ....... ...... . ...... .. ..... ...... .. ... ..... .

Идеята за този стих роди се
под удара камбанен на Мълчанието,
с което безответно ме ориса... Любимата.
И днес е твърде... Рано.

Благодаря на Дочка и на Бисерче,
и на Морещица, а също на Сияна -
за някои от творбите им, които
до този Божи миг са ми Единствените
"Ответища" на мойто въпросително:

"?Защо?", Богиньо, с Нас така се случи?