Дълъг път до никъде, безкраен
птдавна съм аз оставил.
Път, завинаги покварен.
Път един, искам да бях забравил.

Зло пълзи между нас,
наш последен, върховен грях.
Убива последния невинен глас
и нечисто щастие омайва всички тях.

Глупостта вечно ще живее,
тайно всички ще ни трови.
 А умът, що за свобода копнее
 ще чезне бавно в своите окови.

Сърцата стават прогнили
и изветрели души държат живота в плен.
Дори и един на друг са си немили
и бавно бледнеят ден след ден.

Лъжи жалки и истини жестоки,
а между тях в средата аз изгнаник.
Там където няма ни време ни посоки,
там от високо като бог да гледам съм избраник.

Тегне върху мен най-проклета орисия-
между слепците аз да гледам.
Зло маскирано като благословия,
щом никой същността да види не умее.

Другоземец в моя собствен дом,
другоземец сред низост задушлива
На зараза последна, страшен симптом
ме гони. Къде ли мога да отида?

Из между тълпите аз съм сам.
Твърде близо-на хиляди километри.
Съществуването само по себе си е срам,
жалка капка в покварен порой.

Моят свят да бъде истина копнея
със смях глух, смях на отчаяние.
Гледам от високо и се смея,
Чакам последното време на  разкаяние.

Животните трябва да са тези в клетката,
а аз да ги гледам и да се усмихвам.
А щом аз съм вътре, зад решетката,
Не ми остава друго освен да свиквам.