Изгнаник

Дълъг път до никъде, безкраен
птдавна съм аз оставил.
Път, завинаги покварен.
Път един, искам да бях забравил.

Зло пълзи между нас,
наш последен, върховен грях.
Убива последния невинен глас
и нечисто щастие омайва всички тях.

Глупостта вечно ще живее,
тайно всички ще ни трови.
 А умът, що за свобода копнее
 ще чезне бавно в своите окови.

Сърцата стават прогнили
и изветрели души държат живота в плен.
Дори и един на друг са си немили
и бавно бледнеят ден след ден.

Лъжи жалки и истини жестоки,
а между тях в средата аз изгнаник.
Там където няма ни време ни посоки,
там от високо като бог да гледам съм избраник.

Тегне върху мен най-проклета орисия-
между слепците аз да гледам.
Зло маскирано като благословия,
щом никой същността да види не умее.

Другоземец в моя собствен дом,
другоземец сред низост задушлива
На зараза последна, страшен симптом
ме гони. Къде ли мога да отида?

Из между тълпите аз съм сам.
Твърде близо-на хиляди километри.
Съществуването само по себе си е срам,
жалка капка в покварен порой.

Моят свят да бъде истина копнея
със смях глух, смях на отчаяние.
Гледам от високо и се смея,
Чакам последното време на  разкаяние.

Животните трябва да са тези в клетката,
а аз да ги гледам и да се усмихвам.
А щом аз съм вътре, зад решетката,
Не ми остава друго освен да свиквам.